Време е отново за приказка.
Нека за пореден път си припомним едно
велико произведение от Христо Смирненски.
Поклон пред гения на твореца!
Христо Смирненски
Приказка за стълбата
Посветено на всички, които ще кажат:
„Това не се отнася до мене!“
— Кой си ти? — попита го Дяволът…
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие…
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя… Аз съм беден, дрипав юноша… Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие… Нека никога нищо не чуя, нека…
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?… — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш… Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци…
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!… Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
************************************************************************************************И една новина, която ме зарадва и ме изпълни с оптимизъм и гордост, като я прочетох:
В интервю пред CNN, президентът на Република България Росен Плевнелиев заявява, че сме по-добре от гърците. Той казва още, че България е икономически стабилна и българите са в много по-благоприятна ситуация, в сравнение с гърците. И така нататък, все в този дух.
Пожелавам на всички българи да са живи и здрави и да вярват в светлото бъдеще и в думите на своя президент!
Велика творба... но и да разбираме посланията ,
да виждаме грешките си ... да мислим преди да поемем пътя
напред или нагоре ... Гениално прозрение , гениален творец !
Чух новината за изказването на Президента и много ми се иска
да дочакам това време ... А може би съм пропуснала нещо друго ...
Поздрави за идеята , осъществяването й , подбора на клиповете .
Браво на теб !
27.05.2012 15:39
В едно детско американско филмче - "Железният гигант", едно малко момче успя да накара робота- безчувствената машина, да изпита човешки чувства и емоции и накрая да спаси хората от целия град, жертвайки себе си.
Как мислиш дали има нещо,което ни побутва в обратната посока, или сами, по собствено желание и убеденост вървим по пътя на бездуховността, безчувствеността, примирението с всичко, което ни заобикаля.
Или може би всичко е въпрос на гледна точка и това е просто моето песимистично мнение? А защо хората предпочитат да обсъждат и да бълват купища отрова в някакви измислени спорове кой да е на първа, вместо да вземат отношение по важни, съществени въпроси от нашето житие битие?
Благодаря ти за подкрепата!
Мисля, че един народ и едно държавно управление, ако са като хората, не трябва да се сравняват с никого... Да се сравняваш с държава, която устремно се срутва и е на ръба, си е повече от издънка! Плевнелиев може да е бил добър бизнесмен, но като политик е истинска трагедия, вероятно и съветниците му не са по-добри...
Извини ме за критиката, ама тези нашенски изцепки ми идват в повече!
Пък ето - в интервюто прозира част от "Приказката за стълбата" - ах, колко сме добре при поглед отгоре, нали; )?!...
Поздрави!
Както не ми се говори и за политика. Какво да говориш, има ли смисъл да дефинираш отдавна дефинирани неща. Поздрави!
В крайна сметка всички си лаем и нищо не променяме - нито НААRP, нито Плевнелиев / даже си го избрахме : ) /, нито абитуриентските рокли, нито живота си, земетресенията пък - хич : )))...
Хубав ден!
